Протоколът е международен документ, приет в японския град Киото през 1997 г., като е ратифициран от България със закон, приет от 39-то Народно събрание на 17 юли 2002 г. Междуправителственият комитет по изменението на климата (IPCC) публикува втората оценка на изследванията по изменението на климата. Написан и рецензиран от повече от 2 000 учени и експерти, оценката скоро става известна със заключението си, че климатът вече е започнал да “реагира“ на емисиите от парникови газове натрупани в миналото. Едновременно с проблемите докладът набеляза и икономически изгодни стратегии за намаляване на емисиите на парникови газове.

Междувременно, въпреки че в някои страни емисиите на парникови газове са стабилизи-рани, нивата на емисиите в света като цяло продължават да нарастват. Все повече и пове-че хора започват да приемат факта, че само един твърд и обвързващ ангажимент от страна на развитите страни би могъл да изпрати достатъчно силен сигнал, който да убеди стопан-ските предприятия, общините и всеки човек да променят отношението си към този глобален проблем.

Протоколът от Киото засяга практически всички основни сектори на икономиката и е смятан за най-широкообхватното споразумение по проблемите на околната среда и устойчивото развитие, което е било подписвано някога. Това е признак, че международната общност проявява желание да се обърне с лице към реалността и да предприеме конкретни действия за намаляване на опасността от изменение на климата.

Докато Конвенцията насърчава страните да стабилизират своите емисии на парникови газове, Протоколът ги задължава да намалят общото им ниво най-малко с 5% през периода 2008 – 2012 г. Тези пет години са известни под името „първи период за изпълне-ние на задълженията“. Протоколът определя национална цел за всяка отделна страна, тъй като в Киото не е постигнато съгласие за едно общо задължение за всички страни.

Получените индивидуални цели не са базирани на някаква твърда или обективна форму-ла. Те са по-скоро резултат от политически преговори и компромиси. Намалението на емисиите с 5%, което е обща цел заразвитите страни, e разпределено между тях както следва: 8% за Европейския съюз, Швейцария и повечето от страните от Централна и Из-точна Европа; 6% за Канада, Унгария, Япония и Полша.

Нова Зеландия, Русия и Украйна трябва да запазят нивата на своите емисии, докато три други страни могат да ги повишат: Норвегия – с почти 1%, Австралия – с до 8%, а Исландия – с 10%.

Европейският съюз постига споразумение за изпълнение на поставеното му задължение от 8%, като извърши разпределение между страните-членки, точно както бе разпределено и общото за групата на развитите страни задължение от 5%. Задължението на България е 8% спрямо базова година 1988.

Предвид заложеното в Протокола, всички страни, включително и България, ежегодно трябва да изготвят пълна инвентаризация на парниковите газове според техните източници, както и периодично представят пред Конвенцията подробен доклад за политиките и мерките, които страната предприема с цел изпълнение на задълженията си.

Протоколът позволява на страните да „складират“ намаленията на емисии над поставените им задължения като вид кредит за бъдещи договорни периоди. За случаи, когато дадена страна надвиши емисиите си на парникови газове над разрешените стойности, е необходимо да се разработят мерки за „неизпълнение“.

Протоколът от Киото въвежда специални механизми, които дават на страните по Конвен-цията възможности за по-икономически изгодно намаляване на емисиите в други страни. Той създава три механизма за получаване на кредити от редуцирани емисии:
• Съвместно изпълнение
• Чисто развитие
• Международна търговия с емисии

Чрез използването на тези механизми при спазване на определени условия, България получава икономически, технически и екологични ползи. Това е начин да се придобият безвъзмездно целенасочени инвестиции, високотехнологично екологично оборудване, модернизация на енергийния сектор, което от своя страна спомага за спазване на изискванията на европейското законодателство.