Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата е ратифицирана от България със закон, приет от 37-то Народно събрание на 16 март 1995 г. Тя има върховенство пред националното законодателство. Конвенцията постига следното:
• На първо място, признава съществуването на проблема. Това е огромна стъпка напред. Не е лесно за нациите в света да постигнат съгласие за общи действия, осо-бено когато се отнася за проблем, чиито последствия ще имат по-голямо значение за нашите внуци и правнуци, отколкото за сегашното поколение. Въпреки това, Конвенцията е разработена за малко повече от две години и ратифицирана от пове-че от 180 държави. Споразумението влиза в сила на 22 март 1994 г.
• Конвенцията поставя за крайна цел стабилизирането на концентрациите на парни-кови газове в атмосферата до ниво, което би предотвратило опасна антропогенна намеса в климатичната система. Това определение на целта избягва точното посочване на допустимите концентрации и се фокусира върху консенсусната фор-мула „безопасно ниво”, която подлежи на допълнително периодично прецизиране и договаряне. Тя посочва, че „това ниво трябва да бъде достигнато в рамките на период от време, който ще бъде достатъчен за естественото приспособяване на екосистемите към изменението на климата, за гарантираното производство на хранителни продукти и за постигане на устойчиво икономическо развитие”. Освен това, подчертава, че промените в климатичната система са неизбежни и са необхо-дими както превантивни мерки, така и мерки за адаптация към измененията.
• Конвенцията задава рамката и процеса за договаряне на конкретни действия в бъ-деще. Тя е съставена така, че да позволява на страните да отслабват или да засил-ват договаряните мерки в отговор на новите научни постижения. Те могат да пред-приемат специфични действия, например намаляване на емисиите на парникови га-зове с известен процент чрез приемане на протоколи към Конвенцията. Такъв е и приетият през 1997 г. Протокол от Киото.